Палми Ранчев
Обикновено мислите имат посока. Това ми помага, получавам усещане за цел, дори и в по-далечно бъдеще, а и за своите възможности. Признавам, невинаги правя каквото е нужно. Често обръщам внимание на най-близкото, лесно за правене. В случая вероятно трябва да се наведа над рамото на Михаил, моят син – той се опитва да реши последната задача от домашното си по математика. Все още не е открил начина да го направи. Личи си по изражението на лицето му, напрегнато и с обичайното за него упорство. Смущаващото е, че от доста време физиономията му не се променя. Вероятно очаква да му помогна. Макар да знае, че не само математиката, а каквито и да било изчисления, дори обикновеното плащане на сметки, свързани с всекидневието, събуждат у мен естествено за природата ми отвращение. За съжаление – негово, а в известна степен и мое – засега нямам желание да погледна какво представлява тази негова задача. Пред очите ми от доста време е моят баща. Отдавна не е на този свят и аз свикнах с този факт. Още като малък веднъж чух, че всичко живо на този свят все някога умира. И през годините постепенно приех, че и това е част от живота.
Сравнително лесно е, когато се отнася за хора, които не познаваш или си виждал случайно. И са ти чужди. Тогава също ти става тъжно, дори ще се прекръстиш. Но по-безболезнено приемаш, че след като измине отреденият ти от Бог или съдбата срок, и смъртта е част от нормалната човешка участ. И дори определя смисъла на съществуванието. Когато мисля за баща си, особено сега, появил се най-неочаквано – в паметта ми, а като че ли направо застанал срещу мен – всичко е съвсем различно. И не обръщам внимание на Михаил. Оставям го сам да се бъхти над неговите математики. Още повече, както споменах, не съм сигурен доколко мога да му бъда полезен. Многократно съм успявал. Без да крия, че винаги подхождам към решаването дори на лесна задача с известна несигурност. Обяснил съм му, че съм повече художник и съзерцател, отколкото математик. Има за какво да разчита на мен, и за какво – единствено на себе си. Новостите, дори когато ги приемам, често остават на разстояние. Не ги доближавам и в буквалния смисъл. Не им преча и те не искам да ми пречат. Отдавна съм приел, че всичко наоколо се движи с огромна скорост, като приливна и неудържима вълна. Отнася старото, а понякога
и онова, което още не съм разбрал напълно. Ако вчера е било валидно, днес няма същото значение. Или направо не съществува. Примирил съм се, че не разбирам дори игрите на Михаил. Не мога да му партнирам в игрите, когато е болен и се наложи, да речем, да остане по-дълго вкъщи. Ще отбележа, че Силвия, моя съпруга и негова майка, ни напусна. Някак изведнъж. Поне за мен беше неочаквано. Била уморена и имала нужда да си почине. Не обясни къде отива, нито с кого. Изчезна, и оттогава не се е връщала. Затова се налага да върша доста специфична, определено домашна работа. Справяме се, без да съм идеален. Грижата за Мишо е на първо място. Той е най-близкият ми човек.
За съжаление, точно в този момент нямам сили за неговите математики. От известно време, както споменах, виждам баща си. Появил се, без да знам как и откъде. Стои пред мен, половин глава по-висок, синеок, с малко увиснал месест нос, и аз нямам никакво съмнение, че е точно той.
— Татко, как се чувстваш? – питам го, а всъщност си спомням една наша среща преди доста време. – Свикна ли да живееш без майка?
Тогава, а и сега не съм сигурен откъде се появи този въпрос. Разбира се, исках да знам как се чувства, когато живее сам. Но да го питам по този директен начин никога не съм си позволявал. Струваше ми се, че ще го нараня. Май наистина така стана. След моя въпрос той наведе глава, или не, за миг остана неподвижен, и едва тогава я отпусна към гърдите си. Сега, дори когато всичко повторно се случва пред очите ми, не съм сигурен. Достатъчно е, че той е тол-кова реален. Протегна ли ръка, струва ми се, ще го докосна. Това е причината и аз да стоя неподвижен. Не знам дали той
разсъждава какво да отговори, или мълчанието му представлява упрек, че го питам така направо. Тук е мястото да кажа, че майка и татко бяха съвсем различни хора, пълни противоположности – и в емоционално, и във всяко друго отношение. Наблюдаваш ги и се чудиш как са се събрали, и как са живели толкова години заедно. Майка беше активна, винаги готова за разговор, дори и с непознати в трамвая, когато отивахме на екскурзия. Охотно коментираше, обсъждаше, разказваше, стига да я слушат онези около нея. Затова, мисля, неслучайно сърцето ѝ не издържа. Преживяваше всичко емоционално, често пъти силно възбудена. Докато татко беше интровертен, затворен в себе си, и внимателно наблюдаваше какво се случва около него. Дори така не успяваше да види онова, което майка виждаше, и се налагаше тя да му обяснява и показва какво е пропуснал.
След въпроса, който и за мен се оказа неочакван, и дори се почувствах неудобно, аз също замълчах. Общото ни мълчание продължи доста – и тогава, когато го попитах, и сега, когато си спомням случилото се. Накрая изрече с променен глас, гръден, или вероятно дошъл от по-навътре:
С това не се свиква, сине! Няма как да свикна с нейното отсъствие.
И аз не мога. Сънувам я, мисля за нея. Ама трябва да се примирим. Животът си върви, колкото и близки хора да ни напускат. И баба я няма, и дядо го няма. Дори връстниците ми започнаха да си отиват без време. Това е реалността.
Не мога да кажа друго по този въпрос.
В този момент Михаил попита кога ще погледна задачата му. Всички останали бил решил, с тази, последната,
все не стигал до верния отговор.
Мишо, първо си преговори урока. В него са формулите за решаване на подобни задачи. Така ще приложиш знанията си на практика. Това е целта на повечето науки. И ти, абсолютно сигурен съм, си по-добър от мен във всичко, свързано с тях. Не крия – нито от теб, нито от всеки друг – че никога не съм бил кой знае колко старателен ученик.
И мен не ме бива в математиката. Предпочитам рисуването.
Щом си решил предишните задачи, и с последната ще се справиш.
Татко, имам нови темперни бои. Нямам търпение да свърша с домашното.
Признавам, че когато бях на твоите години или може би малко по-млад, в час постоянно рисувах върху последните страници на тетрадките си. Кораби, хора, цветя… Каквото се сетиш. И ако внимавах за думите на учителката, то беше само за да не разбере какво правя. Случваше се да се увлека и я виждах едва когато се надвесеше над мен. Чувствах се неудобно, не на място. Опитвах се да я убедя, че така, като рисувам, по-добре разбирам нейните обяснения. Учителката ми по математика, другарката Живкова, както я наричахме, беше доста великодушна. Преглеждаше рисунките, усмихваше се и само ме предупреждаваше да внимавам поне докато преподава новия урок.
И с мен, татко, се случват подобни конфузии. Но нашата учителка не е другарка, а госпожа, и е доста строга. Наказва, пише двойки и единици.
За съжаление не можеш да нарисуваш решението на задачата.
Напротив, мога. Не съм сигурен дали госпожата ще разбере моето решение. Затова трябва да ми помогнеш да я реша по обикновения начин.
Каква е задачата?
Три еднакви крана пълнят басейна за 4 часа… – започна Михаил.
Някога не понасях, когато ми се паднеше да изчислявам за колко време ще се напълни басейнът, ако… – изговорих почти едновременно с него. – Дори като го казвам, признавам, усетих тежест в главата.
На теб ти е помагал дядо. Нали е бил инженер.
Да, той почти винаги решаваше задачите ми. Не как да е, а по няколко начина. Единият обикновено беше толкова оригинален, че дори учителката трудно го разбираше. После питаше как съм стигнал до такова решение.
Ти признаваше ли, че дядо ги е решил?
Разбира се. Не само защото не исках да ме смята за математическа надежда. Просто се гордеех, че баща ми ги умее тези работи, както никой друг. Помня, той дори решаваше задачите на съседите. Тогава те бяха студенти и учеха висша математика в Университета.
Тези задачи сигурно са доста по-трудни?
Не мога да ти отговоря. До ден-днешен не съм разбрал с какво точно се занимава висшата математика.
Поне опитай да решиш моята задача. Тя е от обикновената математика.
Казах ти, че първо е задължително да си научиш урока. И не само последния. Преговори поне и двата предишни. Разните му там закони, теореми, леми и каквото друго се сетиш. Тогава, сигурен съм, ще решиш и последната задача. Все пак учиш в обикновено училище, а не за математически гении.
Честно казано, исках Михаил да ме остави още известно време на спокойствие, защото баща ми, неговият дядо, отново беше пред мен. Не ми се присмиваше, че още не съм се опитал да реша задачата на сина си, а само ме гледаше. Вероятно под въздействие на нелепия въпрос дали е свикнал да живее без жена си. Как можах да го попитам по толкова идиотски начин?
За колко часа басейнът ще бъде напълнен от 5 такива крана?
Признавам, чух гласа на Михаил, но този път не погледнах към него. Излишно е да повтарям, че бях в особено състояние. Появата на баща ми, поне до този момент, приличаше на неочаквано посещение. Той, без да ме предупреди, е дошъл от онзи свят и ми припомня какво сме говорили през последните месеци.
Сега е седнал зад ниска масичка, наведен над шахматна дъска. На нея има само няколко фигури, което означава, че партията е към края – или се опитва да разреши шахматна задача. Шахът беше една от неговите страсти. Имаше огромно количество книги на френски, руски и български, с анализи на известни шахматни партии от шахматисти като Михаил Ботвиник, Борис Спаски, Боби Фишер, Хосе Раул Капабланка и други големи имена.
Сега му беше трудно да се съсредоточи. На мен също, особено след като разбрах, че както в моето юношество, задачата на Михаил е за тръби, кранове и басейн. Направо ужас! Тук е мястото да спомена, че съм художник, способен да деформира с изненадващи решения реалния свят. Стилът ми е разпознаваем. Имам представа за възможностите си. Картините ми никога не са предизвиквали масов интерес, но този факт не ме смущава особено. У нас все още се цени фотографският реализъм. Дори така наречената креватна живопис има достатъчно на брой почитатели. От търговците знам, че хората с пари най-охотно купуват картините от признати, най-често стари майстори. Правиш ли нещо ново и оригинално, трябва да си готов за неразбирането на масовата публика. Не ми пречат вкусовете на другите. Всеки има право на своите харесвания, както и да отхвърли обичайното или вече известното. Съобщавам го, за да стане ясно защо от години реално се издържам с правенето на зъбни протези. Съвсем прозаична работа и същевременно подходяща за мен. Не само заради доброто заплащане, а и защото поддържа връзката ми с реалността.
От 5 такива крана – повтори Михаил, обезкуражен от моето невнимание.
Въздъхнах, за да му покажа, че съм направил каквото смятам за правилно. Съветът ми е практичен, съобразен с изискванията на момента. Убеден съм, че той, отличник с една-единствена петица по математика, стига да преговори последните уроци от учебника, сам ще реши задачата, за която сега му е нужна помощ. Как да му обясня, че на гости ми е дошъл дядо му, или аз съм му на гости. И в двата случая имам нужда от спокойствие, за да го видя и да поговорим, макар че до този момент си казвахме само каквото помнех.
Баща ми вдигна поглед, сякаш едва сега забелязал, че съм наблизо, после премести царицата и тихо изрече
„мат“. Не съм сигурен дали той спечели, или онзи срещу него, макар да беше главното действащо лице и в двата
случая. Лесно щеше да си намери партньори в Градската градина, но там той само наблюдаваше игрите по пейките. Преценяваше уменията на играчите и как се развива някоя интересна партия, при погрешен ход веждите му трепваха едва забележимо, без да се намесва. Сега прибра фигурите в мукавената кутия и затвори шаха.
Много се радвам, че си дошъл. Сетил си се за стария си татко.
Всеки ден се сещам за теб. Не само когато съм тук.
И аз не съм те забравил. Макар че съм забравил доста важни неща. Понякога изненадвам дори себе си с тази новопридобита способност. Свързана е, предполагам, с възрастта. Не би трябвало да се учудвам. Но как да забравя сина си? И майка ти. Спомням си и Невена – добави накрая той.
Коя е тази Невена?
Вероятно беше влюбена в мен.
А ти? Какво беше твоето отношение към нея?
Никога не съм бил наясно с жените. Привличаха ме, без да ги разбирам.
Май и с мен е така. Привличат ме, без съмнение. И не се опитвам да науча повече. Особено след няколко сериозни разочарования.
Затова Силвия, жена ти, избяга.
Вероятно се е влюбила в друг. Тя и в мен така се влюби. Почти на улицата.
И с майка ти срещата ни се случи по същия начин. Само след седмица забременя и после отказа да се върне при родителите си. Пристана ми.
Отдавна не съм чувал този израз. И за първи път
научавам как сте се събрали с майка. Тя винаги беше активната страна в отношенията ви.
Не съжалявам, защото и тогава, и по-късно не бях особено решителен. А с нея преживяхме заедно достатъчно години. Цял един живот. Винаги се е грижила за мен. А когато ти се роди, аз се научих да се грижа за двама ви.
Помня, че ти постоянно отсъстваше. Често ходеше в командировка.
Тогава майка пееше песнички, разказваше ми приказки и обясняваше, че нашият татко се занимава с важни държавни работи. От него никога не научих какво точно работи. Какви толкова държавни работи върши, че ни оставя често сами. Тогава си мислех, че го прави, за да види колко се радваме, когато се връща от командировка. Зарязал е важните работи и вече е при нас.
Татко, странно е, че досега не сме говорили за твоята работа. Знам, че си машинен инженер, първо си работил в институт. Тогава си имал някаква научна степен. Спомените ми от това време са съвсем неясни. Истински те помня с униформа, като майор, подполковник и полковник.
Участвал съм в изграждането и развитието на почти всички военни заводи у нас – изрече той след известна пауза. – Не съм говорил за работата си, защото това беше естествено по онова време. Имаше военни тайни, които не биваше да споделям. Но и никога не съм смятал за важно други хора, дори най-близките, да знаят какво точно работя.
Значи това е била важната „държавна работа“.
Военната индустрия винаги е важна държавна работа.
В техните заводи се изработват оръжия. За убиване на хора.
Точно в този момент Михаил отново се обади. Не успях да разбера какво казва, но му бях благодарен, защото усетих, че за пореден път говоря глупости. Баща ми се е занимавал с техническата част при изработването на оръжията. И какъвто е съсредоточен, отдаден на това, което прави, независимо дали играе шах със себе си или монтира нов електроуред вкъщи, напълно е възможно да пропусне крайната цел. Осъзнавал я е в определени моменти, но е бил свързан повече с техниката и механиката, която е приемал като свое поле за действие.
Какво става с басейна? – попитах, без да поглеждам към Михаил, навел глава над учебника. – Пълни ли се?
Не си много прав – чух отново гласа на татко, след като Михаил, погълнат от четенето на последния урок, не обърна внимание на подмятането ми. – Понякога само моята намеса, като предложение или по-сложна разработка, осигуряваше препитанието на работниците. Целта в случая, поне за мен, е била продукцията да бъде на най-високо ниво и работниците да получават достатъчно за своята трудна и отговорна работа. Няма държава, която да не развива своя военна индустрия.
Извинявам се, ако съм те засегнал!
Знам, че това за оръжията е най-лесно да го помислиш. Но не е толкова просто. Военната индустрия, освен че е важна за защитата и неприкосновеността на държавните граници, ще повторя, осигурява прехраната на маса хора.
Съгласен съм, татко. Нямам намерение да критикувам какво си правил през целия си съзнателен живот.
Занимавал съм се и с други важни работи. Житейски, свързани с душевния ми свят. Сега, откакто не работя, те дори са по-важни. Споменах ти за Невена. Дълго време тя беше с мен, в мислите ми, и след като вече над година живеех с майка ти. Не всичко се случва, както ти се иска. Дори когато ти се роди, помня, аз се колебаех какъв ли щеше да бъдеш, ако те беше родила тя.
Винаги съм мисля, че освен добър, ти си и доста интересен човек. И сега, като те слушам, съм убеден в това. Вероятно всеки крие в себе си такива мисли и колебания. И ги споделя само в моменти, подобни на този.
Отново чух гласа на Михаил и образът на баща ми изчезна за кратко.
Татко, направих каквото ми каза. Прочетох последните два урока и сега ще приложа всичко, което си припомних, при решаването на тази проклета задача.
Задачите, Мишо, няма как да са проклети.
Тази ми се струва, че е точно такава. От проклетите.
Отнасяй се със симпатия към трудностите. Даже когато в първия момент, та дори и по-късно, ти се струват не само трудни, а и невъзможни за разрешаване.
Излишно е да казвам, че в този важен момент баща ми изчезна за миг, а след това отново се появи. Вече лежеше в кревата си. Две седмици не го бях посещавал и бях готов отново да му предложа – нека се премести при нас. Заедно да живеем. Някога, когато той остана сам в апартамента, аз му го предложих за първи път. Силвия още не беше толкова уморена и се съгласи да поканя татко. Имаше достатъчно място за всички. И аз, и Силвия, бяхме готови да се грижим за още един човек. Татко щеше
да помага на Михаил. Освен това духът му на задълбочен и умен човек щеше да е пример – не само за него, а и за нас, когато отношенията ни със Силвия стигнеха до някоя ледена точка. За съжаление, още тогава, щом чу какво предлагам, той поклати отрицателно глава. Нямал намерение да напуска дома си. И ме помоли повече да не говоря на тази тема. Справял се нормално с трудностите.
Уверен съм, че ако си с нас, Мишо ще има по-голям интерес към математическите и компютърните науки. И няма да пълни скицниците.
Прилича на теб – каза татко.
Външно, преценявам, е ясно чий внук е. Вече е по-висок от мен.
Приятна ми е тази прилика.
Точно тогава той започна да се смее. Чак раменете му се раздвижиха.
Татко, какво толкова те развесели? За какво се сети?
Спомних си как решавахме задачата за басейна, различните на брой кранове и времето, за което го пълнят. Тогава ти ми каза, че няма никакво значение колко крана ще го напълнят. И за колко часа. Важно било водата да не е прекалено студена. И накрая да плуваш в него по-дълго време.
Едва ли беше подходящо да разкажа на Михаил, че се повтаря ситуация, която за мен някога, а и за баща ми, неговият дядо, е била важна по същия начин, както за нас двамата. Спомних си отново как се смеехме с дядо му.
Не се сдържах и възкликнах:
Мишо, намери ли най-накрая отговора на задачата?
Още колко трябва да чакам, за да се напълни басейнът?
Какво искаш да кажеш, татко?
Приключиш ли, ще те попитам какво би направил с най-голямо удоволствие, решиш ли задачата. Тоест, когато басейнът е пълен.
Още сега мога да ти отговоря.
Казвай тогава!
Ще се изкъпя в него. Или по-точно, ще преплувам поне една дължина кроул. Нали през лятото ти ме научи? Не съм го забравил.
Сега знаеш защо се смея. Както по същия начин някога разбрах защо се смее баща ми, твоят дядо. И моето желание, след задача подобна на твоята, беше да скоча в пълния басейн, и да поплувам.
Татко, ама наистина ли?
Всичко беше от хубаво по-хубаво, докато не осъзнах, че Мишо, преговорил последните си уроци, още не е приключил със задачата.
Трябва първо да научиш кога ще се е напълнил басейнът. Тоест да решиш задачата. Тогава вече имаш право да си представиш, че плуваш в него.
Вече съм почти сигурен, че знам решението.
Останали сами, след като татко, дядото на Михаил, си тръгна с усмивка, озарила някога, а и сега лицето му, той наведе глава над задачата с крановете и басейна. Вдигнах поглед към прозореца в очакване на отговора.